Дори и човек да има всичко, винаги има нещо, което да му липсва, винаги!!! Поне при мен е така! Все нещо не ми достига, все за нещо съм недоволна, но като цяло гледам да не се оплаквам! Напоследък все повече се замислям за живота, за бъдещето.. Започнах да приемам всеки ден като последен... Почти всеки ден чувам за някой човек, който си е заминал от този свят и някак си ми става криво.. Колко кратък е животът ни, а колко бързо минава времето.. И няма никакъв смисъл от злобата, от зависта, от интригите ни.. Не знам защо сме такива, не знам защо аз самата понякога съм такава..? Защо просто не се радваме на живота тук и сега и на близките си хора, а гледаме как да навредим на някой.. Все повече ме плашат и моите години.. и самотата ми! Всъщност не толкова самотата ме плаши! Много добре се чувствам сега, нищо, че си нямам никой.. По-скоро ме плаши мисълта, че никой мъж не ми допада.. загубила съм всякакъв интерес! Преди време бях толкова влюбчива, влюбвах се бързо, лесно и дори в най-големия идиот откривах нещо положително, а сега.. Никой с нищо не може да ме впечатли! Да, малко съм разочарована от мъжете и то не от моите, с които съм била, а от всички като цяло.. но чак пък толкова.. Някаква непоносимост се е зародила в мен.. Искам някой до себе си, искам вече нещо по-сериозно, но просто не мога да си представя да изтърпя някой повече от.. месец! Затова и вече повече от година съм си сам самичка и с никой не се занимавам! Писна ми от проба-грешка.. Въпреки че най-голямата ми грешка може би е била, че съм оставила мъжете, с които съм била, защото 90% от тях си бяха много стойностни и точни и още се питам какво още исках, но.. чувства, върви, че ги разбери..