Блогрол
Постинг
10.08.2011 21:15 -
Завръщане към любовта
Всяка врата с табела "не", поставена от установените стандарти, криеше ключа към някое сладострастно удоволствие, което трябваше да опитам. Исках да направя всичко, което звучеше скандално. И най-често го правех.
Не знаех какво да правя с живота си, макар да си спомням, че родителите ми постоянно ме молеха да направя нещо. Скачах от една връзка към друга, от една работа на друга, от един град в друг, в търсене на някакъв смисъл или на самоличност, на някакво усещане, че животът ми най-накрая започва. Знаех, че имам талант, но не знаех какъв. Знаех, че съм интелигентна, но бях прекалено объркана, за да го приложа за собственото си положение. Няколко пъти се подлагах на терапии, но почти без резултат. Затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в неврозите си, като търсех утеха в храната, хората и във всичко, което можеше да ме отвлече от самата мен. Непрекъснато се опитвах да накарам нещо да се случи в живота ми, но освен драмите, в които превръщах провалилите се неща, нищо друго не се случваше.
Често имах усещането, че животът е "частен клуб" и всички, освен мен, знаят паролата. В момента чувствах точно това. Усещах че хората знаят тайна, която аз не зная, но не желаех да ги попитам за нея, защото не исках да разберат, че не я знам.
Към двадесет и петата ми година бях напълно объркана. Вярвах, че и други хора се измъчват също като мен, но не можеха или не искаха да говорят за това. Продължавах да мисля, че има нещо изключително важно, което обаче никой не обсъжда. Самата аз не намирах думите, но бях сигурна, че в основата на света нещо не е наред. Как е възможно всички да мислят, че тази глупава игра- да "успееш в света"- която аз не можех да играя, е единствената причиа за живота на Земята?
П.С. Откъс от книгата "Завръщане към любовта". Стори ми се някак познато, все едно аз съм го писала.. Жалко, че нататък книгата не ми допадна..
Не знаех какво да правя с живота си, макар да си спомням, че родителите ми постоянно ме молеха да направя нещо. Скачах от една връзка към друга, от една работа на друга, от един град в друг, в търсене на някакъв смисъл или на самоличност, на някакво усещане, че животът ми най-накрая започва. Знаех, че имам талант, но не знаех какъв. Знаех, че съм интелигентна, но бях прекалено объркана, за да го приложа за собственото си положение. Няколко пъти се подлагах на терапии, но почти без резултат. Затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в неврозите си, като търсех утеха в храната, хората и във всичко, което можеше да ме отвлече от самата мен. Непрекъснато се опитвах да накарам нещо да се случи в живота ми, но освен драмите, в които превръщах провалилите се неща, нищо друго не се случваше.
Често имах усещането, че животът е "частен клуб" и всички, освен мен, знаят паролата. В момента чувствах точно това. Усещах че хората знаят тайна, която аз не зная, но не желаех да ги попитам за нея, защото не исках да разберат, че не я знам.
Към двадесет и петата ми година бях напълно объркана. Вярвах, че и други хора се измъчват също като мен, но не можеха или не искаха да говорят за това. Продължавах да мисля, че има нещо изключително важно, което обаче никой не обсъжда. Самата аз не намирах думите, но бях сигурна, че в основата на света нещо не е наред. Как е възможно всички да мислят, че тази глупава игра- да "успееш в света"- която аз не можех да играя, е единствената причиа за живота на Земята?
П.С. Откъс от книгата "Завръщане към любовта". Стори ми се някак познато, все едно аз съм го писала.. Жалко, че нататък книгата не ми допадна..
Няма коментари
