Казват, че времето лекува и заличава всичко, но днес за пореден път се уверих, че това изобщо не е така. Грешките си остават грешки, болката си остава болка, колкото и години да минат..
Истинските рани може би наистина зарастват с времето, но пак оставят своя белег, завинаги..
.
.
.... Изминаха 5 години. 5 години мълчание. Дълго чаках да дойде този ден, в който ще имам възможността пак да говоря с нея. Но все не намирах смелост, думи, подходящ момент.. А и се чувствам толкова виновна, че дори не мога да я погледна в очите.. Разминавахме се като непознати през всичкото това време.. Нито тя каза нещо, нито аз.. Това беше моето наказание- мълчанието и безразличието й. Предпочитах да ми беше казала, че ме мрази, да излее целият си гняв върху мен, но не.. Мълчание. И така толкова много години.. Сякаш не сме си били никакви.. А бяхме толкова близки и неразделни.. Докато аз не сгреших. Предадох я. Изгубих я. Но тогава бях толкова заслепена, че не осъзнавах, че това е грешка.. Спечелих много, но изгубих най-ценното нещо- нея, приятелството й, доверието й. Нараних я, а всъщност нараних и себе си, забравяйки, че сме едно цяло и когато нея я боли, мен също ме боли..
Редовно я сънувах. Искаше ми се понякога сънищата ми да бяха реалност.. Когато се събудех нея отново я нямаше..
Така става, когато човек не мисли и живее само за мига, повлиян от емоцията..
Не знам дали да кажа, че бях малка и заради това постъпих така, защото ако и сега се беше случило това, което се случи преди 5 години може би пак щях да тръгна по "грешния" път. Все пак изпитах нещо истинско и не трябва да съжалявам. Макар и краткото щастие да беше заплатено с голяма болка, която продължава и до днес.. Но грешките учат. А от тази грешка си взех повече от един урок и осъзнах толкова много неща.. Така е трябвало да се случи.. Всичко е минало и няма връщане назад.
Новото е, че днес най-накрая имах възможността да говоря с нея. Чак не мога да повярвам.. Може би е поредният сън.
Стана случайно.. Изненадах се, че все пак ми отговори / макар и разговорът ни да беше виртуален, все пак е напредък след 5 години мълчание/. Чак не знаех какво да и кажа.. Какво да я попитам.. Искаше ми се да поговорим за миналото, но тя отказа и може би е права.. Няма смисъл да отваряме стари рани.. За в бъдеще какво ще стане не знам.. т.е. дали ще продължаваме да си мълчим все така.. Аз и не искам нищо.. Имах нужда просто да си поговоря с нея след толкова много време.. Някак ми тежи на съвестта това минало..
Сега се чувствам странно- хем се радвам, че поговорихме около час макар и за общи неща, хем ми е едно такова.. тъпо, тъжно, гадно..

 

 

Само дето бях от другата страна.
Имам един приятел, много сме близки, но ми е правил такива номера... Веднъж му се сърдих цяла година и не исках нито да го видя, нито да го чуя. После пак продължихме постарому, докато пак не ми се насъбра. и така ... три години. Докато не разбрах, че се е оженил. Замислих се, че точно в този момент има нужда да сподели с някого радостта си и... се обадих.

Тъжно е. Важното е, че си излязла от омагьосания кръг. Продължавай напред, опитала си всичко, което си могла.

Когато си сложил край, няма за какво повече да се говори, не е ли така. Ако си затръшнал вратата, не чукай на нея, само болка и нови обиди можеш да причиниш и стари спомени. Какво искаш да промениш? Точката е точка, не многоточие...