В самотна стая аз стоя и питам се къде ли си сега?
Мислиш ли за мен така както аз за теб?
Липсват ли ти онези прегръдки под дъжда, нежните думи, слова..
Повярвах ти..
Даде ми надежда..
Направи ме щастлива..
Дойде като слънчев лъч в студената зима и стопли ме, а сега.. Лято е, а ми е така студено..
Мой слънчев лъч, къде си? Искам да ме стоплиш пак..

Разпилявам пъзела и започвам отново парче по парче да го редя... Всяко парче спомен ценен..
Ти не си падаше по пъзели, не вярваше в тях.. А аз бях така жадна за тях. Исках още от първия ден да подредя най-красивия.. Сложих закачливо първото парче, а за второто трябваше търпеливо да чакам 6 месеца. Но пък си заслужаваше, сложи второто голямо и красиво парче от пъзела.. Вече се виждаше един красив слънчев лъч. След това започнахме да слагаме парче по парче.. пъзелът ставаше все по-ясен и прекрасен. От време на време се карахме кое парче къде да сложим.. на няколко пъти щяхме да спираме с реденето, искахме да го развалим.. Но все пак го запазихме... Един красив слънчев лъч.. Ти обаче реши да сложиш облак.. И стана мрачно и студено.. Виновна съм, защото аз ти го подадох, а сега се чудя защо е така студено..
Спряхме да редим пъзела.. А аз имах други идеи, мечти.. Исках под слънчевият лъч да наредя много красиви неща, плодовете на любовта.. Но ти каза "НЕ", "не и сега" и досети се, че може би ще остана разочарована и позна.. И аз не съм готова да продължа пъзела, но така ми се иска.. Но знам, че няма как, не и сега.. Толкова ми е тъжно...
Да го захвърля ли? Да намеря ли друг, с който на ново да го подредя? По-слънчев и по-красив? Или да го оставя? Оставям го.. Дано с времето решиш отново с мене да редиш..