Стана ми тъжно, ей така изведнъж.. замислих се колко е гадно да си сам! Чатих с един стар приятел, който е направо отчаяно сам, иска да е с някой, но всъщност го е страх да търси. Приема го за глупаво. Не иска хората да го възприемат като "загорял ерген" както той се изразява.. А е само на 23 г. Ако продължава в същия дух може би наистина ще си остане сам.. Опитвам се да променя начина му на мислене, защото определено виждам, че самотата му тежи и го измъчва, а не прави нищо по въпроса. А то с чакане не става! Любовта понякога е където най-малко очакваш.. Понякога е на хиляди километри от теб, а понякога много близко до теб, но ти дори не я забелязваш..
Била съм сама и знам колко е гадно! И колко мъчително.. Да гледаш навсякъде влюбени двойки, да им се радваш, но в същото време да ти е ужасно гадно, защото сякаш ти си най-големия самотник на земята! 
А по-лошото е когато щастието ти се усмихне, вече имаш човек до себе си, но не го оценяваш.. Приемаш го като даденост, започваш да се отнасяш не много добре с него докато не го изгубиш... И чак когато останеш отново сам осъзнаваш какво си имал, колко щастлив си бил, но е вече късно...
Затова ценете всеки ден любовта, която имате! Казвайте на любимия си, че го обичате! Бъдете мили с него! И благодарни на Бог и съдбата, че ви е срещнала с него! А ако не го обичате или виждате, че нещата няма да ги бъде отдръпнете се навреме, пуснете го на свобода да си дири щастието другаде! Не го заблуждавайте, не му давайте празни надежди.. А ако сте сами- търсете! Не спирайте да търсите любовта, защото няма нищо по-хубаво от това да обичаш и да бъдеш обичан!