Допускам грешка, когато съм толкова крайна!!! Винаги искам всичко да ми е идеално и видя ли дори мъничък детайл, който не ми допада и край, всичко рухва!!!
Все търся нещо да ме разочарова, все гледам минусите, все слушам мнението на хората.. А нито един път не попитах и не послушах сърцето си! Нито един път не погледнах себе си.. Нима съм толкова съвършена, че търся съвършенство във всяко едно отношение??? Все летя из облаците, все си живея в моя розов свят, в който искам всичко да е идеално- хората да са добри и мили, да цари разбирателство и обич! Крайно време е да се осъзная и да сляза на земята.. 
Заблуждавах се, че съм слязла и че съм прогледнала, когато осъзнах, че всичко наоколо е злоба и завист и че всеки гледа как да ти навреди! Изолирах се! Избягвах хората! Твърдях, а и все още твърдя, че няма приятели, а само познати.. Не ми допада да съм сама. Обичам да съм сред хората, да имам приятели, но в същото време няма как да стане като ги избягвам и като си живея в моя си свят... В който ако не друго поне цари спокойствие! По-малко хора около теб- по-малко проблеми!!!
Но не е точно така... Вчера и днес се убедих в това!!!
От близо месец страня от една (хм, не знам как да я нарека- приятелка, позната, колежка??).. С нея се имахме доста, но някак си прецених, че не е добър човек! Постоянно говори зад гърба на някой и съм сигурна, че и зад моя го прави! Дори ми направи леко мръсно.. Знаеше, че съм в затруднение за едно нещо, а сякаш напук ми направи да ми е още по-трудно! Ей така, мълчаливо зад гърба ми, дори без да ми каже... Все едно случайно е станало, а тя горката нищо не знае за случилото се! А то тя е била инициатора! От тогава ми стана малко криво и я изолирах! Спрях да си говоря с нея, избягвах я... Но вчера се засякохме и реших да я заговоря.. И от общи приказки и споделих, че ми трябва нещо.. И тя ми помогна! Още същия ден! Просто съм трогната! Не го очаквах! Не знам дали го направи, защото се чувства гузна, но все тая! Важното е, че постъпи приятелски и добронамерено! И ме накара да се замисля! Като цяло за приятелството... Точно това са приятелите... понякога ти причиняват силна болка, но понякога ти помагат!!! И не трябва да чакаме само добро от тях, а ние нищо да не даваме.. Не трябва и да ги пренебрегваме, защото не се знае кога ще имаме силна нужда от тях... 
А днес се убедих в друго! 
Имах среща с едно момче! Знаем се от ученици, израснали сме в един град.. Но никога не сме си били близки, не сме си приказвали.. Преди доста години ми беше направил много добро впечатление с една постъпка и още го помня! Изпитвах някакви симпатии към него, защото знаех, че е добро момче, но само толкова.. Преди около 2 г. случайно се намерихме в един сайт, а след това фейсбук, скайп... Пишем си от време на време, а той все иска да излезем и да се видим, а аз все отказвам, отлагам, не отговарям... Защо ли? Сега чак не искам да си призная, но в очите ми беше смотаняк! Не ми допадаше.. знаех, че е добър и свестен, но все нещо ме спираше... Какво ще кажат хората като ни видят заедно? А моята приятелка- ще ми се изсмее в очите... А и за какво да се виждаме след като срещата ни ще е провал и ще се разочаровам... Та той дори в интернет не ме кефи, няма какво да си кажем и пише "аС", вместо "Аз", което ме влудява! И все отлагах и отлагах срещата, но вече ми стана неудобно и се съгласих.. Днес се видяхме! И бих казала, че съм доста доволна! Момчето изобщо не е смотано- смотаната съм аз! Изглежда си нормално, мил е, добър! Малко кофти се получи, защото доста си мълчахме, нямахме много какво да си кажем, а може би се и притеснявахме.. Но все пак срещата ни мина доста добре! И трябва да се позамисля!!! 
Не само за него, а като цяло за себе си, за живота си, за начина ми на мислене... В доста отношения греша.. Доста неща ми липсват.. Осъзнавам ги, но ми е трудно да ги променя! Винаги ми е пукало какво ще кажат хората, а не трябва! Не за тях живея...