Телефонът пак мълчи..

Любов ли е това, кажи?

В началото сме мили и добри,

но за месец, два, за три..

*

Не ме бива в писането на стихотворения, затова си започвам със свободните съчинения. За любовта.. Винаги съм се питала защо в началото е толкова красиво и хубаво, а изведнъж с времето тръпката и любовта изчезват?! Отговорът е много прост. В началото всеки дава всичко от себе си, за да спечели другия.. По-добър е, по-мил е, по-нежен е, по-разбран е, по-внимателен, по-романтичен, по-красив дори.. Облича най-хубавите си дрехи, гласи се преди да се срещне с любимия, за да го хареса още повече.. Прави мили жестове. Разнообразява живота си като посещава с любимия места, които не е посещавал. Изпраща мили смс-и посред нощ, обажда се само, за да чуе гласа на другия; Запознаваме любимия си с близките си и с приятелите си, говорим само хубави неща за него, идеализираме го.. Всичко е красиво като сън, но и кратко като сън.

След известно време явно решаваме, че вече сме спечелили другия, приемаме го като даденост и като нещо, което винаги ще е наше.. Тръпката изчезва. Вече не даваме нищо на другия, а гледаме само на нас да ни е добре, показваме си рогцата и не сме така мили и добри както в началото, занемаряваме се и не ни пука как изглеждаме- нали вече има кой да ни харесва такива каквито сме.. А за милите жестове се сещаме само ако има повод и ако не сме забравили за него! Разнообразието и то изчезва.. Посещава се едно и също заведение или вкъщи пред телевизора.. Телефонът вече мълчи, няма обаждания, няма мили смси, няма нищо.. След време не идеализираме другия, а точно обратното- говорим против него, оплакваме се.. И как тогава да има любов? Как да има тръпка като всичко се е променило?! Накрая или свикваме с еднообразието и тъпчем на едно място с досада, или се разделяме и всеки тръгва по своя път, а след време съжаляваме ден и нощ, че сме загубили другия.. Защото човек разбира какво е имал едва след като го загуби завинаги.. Но нужно ли е да се стига чак до там?! Защо след време да се измъчваме и да съжаляваме след като днес може да бъдем щастливи и може да изградим сигурно щастие и за в бъдеще.. Толкова ли е трудно да бъдем винаги мили с човека до нас, нали уж той е най-скъп за нас, толкова ли е трудно от време на време да зарадваме другия с мил жест и да го разбираме и подкрепяме, когато има нужда?

любовта е процес във времето... нищо вечно няма...

Права си. Колко хора живеят в омраза или в безразличие. Което е още по-страшно. Милите думички някъде изчезват. Ако другият е сменил плочата и те приема за даденост, и от негова страна няма желание да бъде мил, то не си длъжна да търпиш. Отстъпките и компромисите са до време.

Общо взето любовта (или новата връзка) е като новата дреха или кола - всичко ново е интересно и затова му се радваме, но с времето ни омръзва и затова вече имаме нужда от друга нова емоция под формата на дреха, кола ,връзка и тн...
Всеки път когато сме с нов човек ние също се чувстваме различни и тогава има смисъл това, което правим, за да докажем най-хубавите страни от себе си, но после човек не може вечно да е добър ,хубав и тн, както и животът не може да бъде вечно романтичен филм....Ето затова връзките приключват след определно време, затова хората изневеряват и затова любовта изчезва...