Думите не стигат. Не знам какво да мисля, как да постъпя, как да променя нещата?! Не мога да разбера как любовта може да си замине след като казват, че е вечна?! И защо все на мен?! Първа, втора, трета връзка.. и все не мога да задържа човека до себе си. Не само, че не мога, а и не искам!?! В началото всичко е супер. Влюбена съм, уверена съм в чувствата си, борбена съм, щастлива съм, правя всичко възможно докато спечеля човека и след като той започне да изпитва някакви чувства към мен аз ставам безразлична.. Търся и виждам все лошите и негативните неща, за да има какво да ме разочарова, за да си кажа, че няма да я бъде и че човекът не е за мен, че това не е моята половинка и някъде там по пътя ме очаква по-силна и истинска любов. И така и ставаше.. Всяка следваща любов беше по-силна, по-хубава, по-вълнуваща от предишната, но само през първите два месеца, а после всичко се повтаря… Но не може нещата да продължават все така! Както сестра ми казва- няма да бъдеш вечно на 20 и няколко.. А годините определено бързо си летят, съученичките ми и приятелките ми вече си имат семейства и деца, а аз един мъж не мога да задържа до себе си. Омръзна ми да се лутам, друг не ми трябва, нямам силите и търпението да търся и градя нова връзка. ИСКАМ си сегашната. Защото за първи път бях толкова щастлива и толкова влюбена! За първи път нещата вървят толкова идеално, че чак нереално! За първи път човекът до мен ми е преди всичко приятел, на който мога да споделя всичко и на който мога да се доверя! За първи път някой е с мен заради мен самата, а не заради секса. За първи път запознах родителите си с човека до мен. За първи път се разбирам с някой толкова добре, без да има скандали, без да има вечни спорове.. За първи път някой се сеща за мен и пита как съм, дори и да не го интересува това.. За първи път не ме нараняват, но за съжаление може би аз наранявам! За първи път ми пука какво ще стане с тази връзка! Защото знам, че ако го загубя ще съжалявам дълго време, а и по-добър едва ли ще намеря! Само ако знаех защо стигнахме до тук?! Какво промени нещата?! Защо така изведнъж или всъщност малко по-малко ставам все по-безразлична и чувствата ми все по-слаби..? Или може би знам, а не искам да си призная дори пред себе си.. Трудно ми е да си го обясня! Сякаш някой ни направи магия.. Сякаш някой ни завидя! Боря се със себе си и с чувствата си.. Искам да мога да го целуна и прегърна така както го правех в началото с желание и страст, а не както сега само за здравей и чао и то някак по навик и защото така трябва.. Де да можех да виждам само положителните неща и чувствата ми да се засилват, а не отрицателните да ми се забиват като трън в очите и чувствата ми да стават все по-слаби.. Чак не мога да се разбера.. Един ден всичко върви добре, а през следващите не.. Спирам до тук с писането, защото нещата започват да стават все по-объркани в съзнанието ми..