Тези дни бях пред нервен срив.. И аз не знам как така стана и откъде ми дойде на главата.. Сякаш не бях аз. Обикновено се старая да съм добра и мила с хората, да се радвам, когато са щастливи и постигнат нещо, но не и този път.. Този път бях егоистично настроена. Целият свят ми беше крив. Дори се беше появила и голяма доза завист, а определено не съм завистлив човек. По-скоро ме беше яд, че животът е несправедлив. За нещо дребно се ядосах.. Имахме изпит. Вярно, почти не учих, чак последния ден си дадох зор и се скъсах от учене, но все пак учих многоо! Имам 4, но не това беше проблема, а че колежката, която не беше учила и за която съм сигурна, че не е учила има 6! Винаги така става.. Не, че има някакво значение кой колко има. По-важно е да имаш знания и оценките ти да са заслужени. Но ми стана криво.. Писна ми тези, които дори не идват на лекции и не знаят и грам от материала да изкарат 6, защото са преписали или са имали късмет, а аз цял семестър да съм била от най-редовните, да съм се скъсала от учене и в замяна нищо.
Постарах се да замълча, защото няма смисъл да се прави драми от това, а и няма какво да се промени.. Но след тази случка и кривия ми ден, разбира се, си го изкарах на моя приятел, който изобщо не заслужава да се държа така с него, но понякога се случва.. Начумерена, мълчалива, ядосана.. Той ме пита какво ми има, а аз отговарям "Нищо". След това остана с впечатление, че на него съм му сърдита.. Аз в такива моменти наистина на всички съм "сърдита" и му казах някой неща, за които съжалявам.. Т.е. че последните дни с него са били малко скучни, защото ми се е искало да сме само заедно, а не с неговите приятели. А всъщност трябва да съм му благодарна, че ми отделя толкова много време на мен, че ме запозна с приятелите си, с майка си и т.н.- т.е. дребни неща, от които си личи, че държи на мен, неща, които малко от предишните ми приятели са ги правили, да не кажа изобщо.. А аз определено понякога прекалявам с държанието си. Поне се усещам и искам да не е така.
След като му ги наговорих едни такива гадни неща, всъщност те бяха смси, на живо май нямам смелост да му кажа в очите какво чувствам с определен момент.. та след всичко това ми стана супер криво и се разплаках. Голямо реване беше, добре че съквартирантката ми спеше, защото не ми се отговаряше на тъпи въпроси от рода на "какво ти има, защо плачеш" Дори по едно време излязох на терасата на чист въздух да си поплача. Плаках, плаках, плаках.. чак очите ме заболяха.. накрая си зададох въпроса "защо е всичко това, какво ми става?" Спрях да плача, прибрах се, измих лицето си и легнах да спя.. На другия ден вече бях по-добре!