"Вълкът кожата си мени, но нрава не"- колко вярна поговорка.. Аз си мислех, че не важи за мен, но явно съм се лъгала. Човек остава такъв какъвто е и нито изминалите годините, нито новия му начин на живот могат да го променят вътрешно. 
Винаги съм искала да бъда по-силна (психически), но не се е получавало.. И най-малката пречка и трудност ме е спъвала. Била съм два пъти в доста тежки депресии, в които попаднах почти без причина.. Сега като се сещам чак не мога да си го обясня, но тогава толкова силно се измъчвах, толкова гадно се чувствах, толкова безсънни нощи имах и толкова сълзи пролях, че не искам да се сещам, не искам и да ми се случва никога повече, защото е ужасно! Ужасно е да не виждаш смисъл в живота, при положение, че си здрав и че може да се бориш и че може да успееш! Но психика.. ти не го искаш, но така става..
От последната ми депресия изминаха около 2-3 години. Страхотни години, в които доста ми вървеше и в които определено бях щастлива, т.е. не съм имала изобщо повод за депресия, всичко си ми беше наред, заспивах спокойно..
Но смятах, че не на начина ми на живот се дължи, а на това, че съм се променила, че съм станала по-позитивна, по-усмихната, по-борбена, по-силна и няма да се дам още един път на този кошмар! Но съм се заблуждавала.. Все още съм онова лабилно момиче.. По-странното при мен е, че в трудни ситуации и когато имам повод и право да бъда слаба, аз съм силна, а от най-дребните неща рухвам психически..
Понеже се познавам каква съм лабилна и ранима много пъти сама съм се предпазвала.. Примерно в любовно отношение- гледах никога да не хлътвам и да страдам за мъж! Чак се чудех на разни приятелки, които по цяла година реват за някакъв, че са го загубили или не могат да го имат... Това чувство на мен ми беше непонятно. "Аз за мъже не плача!"- това беше редовната ми фраза, когато някой ме зарежеше и приятелките идваха да ме утешават..
Всъщност съм плакала за мъж. За бившия ми. Когато виждах, че любовта ни си отива, а нямам сили да я спра.. А до скоро плачех и всеки път, когато се сетех за нас и хубавата любов, която изживяхме.. Сега гледам да не се сещам, защото определено се измъчвам, а и вече сложих нова страница в живота си.. С друг съм! И пак за да се предпазя гледам да не хлътвам, но уви.. Явно съм хлътнала повече отколкото трябва..
Сърцето и душата ме издадоха... Определено го обичам и то много! Снощи така стана, че леко се поскарахме.. Всъщност дори не сме се карали, но нещо разговора беше кофти, вината беше в мен, прекалих с държанието си, приказвах му за неща, които не са му много приятни.. При което останах с впечатлението, че той ми се разсърди. За миг усетих, че го губя и ми стана толкова гадно, че не може да се опише! Легнах си, но сън не ме хвана.. Поплаках си малко. Започнах да се обвинявам. Чувствах се отвратително. Беше ми толкова притеснено.. Не исках да си представя живота без него!!! 
За мое голямо щастие всичко е наред! Днес си изяснихме нещата.. Взаимно се извинихме и всичко е ОК! Но за пореден път осъзнах, че съм лабилна и много, много слаба психически...
Не камъче, а троха ме спъва.. И се вкарвам в някакви нереални филми..